След решението на конституционния съд.

Уважаеми колеги,


Решение №12/11.11.2010г. на Конституционния съд по конституционно дело № 15 от 2010г. вече е факт. Какви са непосредствените последици от това решение върху режима на ползване на отпуските

В следващите редове правим кратък коментар предназначен да подпомогне синдикалния актив на КНСБ в разбирането на новите хипотези, които възникнаха след произнасянето на Конституционния съд по въпроса относно противоконституционността на чл. 176, ал.3, чл. 224, ал. 1 и § 3е от Кодекса на труда, както и по аналогичните разпоредби от Закона за държавния служител (чл. 59, ал. 5 / чл. 61, ал. 2 / § 8а).



I. Чл. 176, ал. 3 КТ „Правото на работника или служителя на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, за която се полага този отпуск. Когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на ал. 2 правото на работника или служителя на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му.”

Чл.176, ал.3 от КТ въведе давностен срок за ползване на отложения платен годишен отпуск, като отпадна правната възможност неизползуваният размер на платения годишен отпуск да се използва от работника или служителя до прекратяване на трудовото правоотношение с работодателя.

Текстът бе оспорен пред Конституционния съд, който определи, че тази законова хипотеза не противоречи на Конституцията на Р България и я остави в сила.

Като основни аргументи за решението си Конституционният съд изтъкна следните съображения: „Давността е правен институт на цялото право.... Погасителната давност има за цел да създаде стабилност чрез представянето на възможност да се упражнят права във времеви граници.... Предвиждането на давностен срок е въпрос на правна политика на държавата, действува стимулиращо за упражняването на права и не противоречи на чл. 4, чл. 16, чл. 48, ал. 1 и ал. 5 от Конституцията. Предвидената в чл. 176, ал. 3 от КТ давност има действие занапред.”

Това означава, че правната норма запазва действието си и продължава да се прилага по същия начин т.е. след изтичане на 2-годишен давностен срок правото на ползване на неизползвания платен годишен отпуск се погасява (повече не може да се ползва).

А). Законодателят изрично е указал, че правото на работника или служителя на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, за която се полага този отпуск. Този принцип се отнася за всеки изрично отложен от работодателя отпуск по реда на чл.176, ал.1 от КТ.

Б). За отпуска отложен по реда и при условията на чл. 176, ал. 2 КТ от страна на работника/служителя, законът е предвидил правото на работника/служителя на платен годишен отпуск да се погасява след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му.

От съществено значение е да се отбележи, че 2-годишният давностен срок по чл. 176, ал. 3 от КТ ще се прилага само за отпуските, които са придобити след влизане на ЗИДКТ в сила (ДВ, бр.58 / 30.07.2010г.). Правната аргументация на тази хипотеза ще бъде разгледана в следващата точка II-ра.

Що се отнася до оспорения текст на чл. 59, ал. 5 от Закона за държавния служител, то той е с еднакво съдържание с чл. 176, ал. 3 от КТ и се отнася за ползването на платен годишен отпуск от държавни служители по служебно правоотношение, за които се прилага Закона за държавния служител. С нормата на чл. 59, ал. 5 от ЗДСл също се въвежда 2-годишна давност за упражняване правото на платен годишен отпуск. Конституционният съд постанови, че законовата хипотеза не противоречи на Конституцията на Р България, като се позова на същите аргументи изтъкнати и в полза на чл. 176, ал. 3 от Кодекса на труда.



II. § 3е. „Неизползваният до 1 януари 2010 г. платен годишен отпуск за предходни календарни години може да се ползва само до 31 декември 2011 г.”

Текстът събуди противоречиви отзиви. Президентът на Република България наложи вето върху него, което по-късно бе преодоляно от мнозинството в Народното събрание.

Чрез него се въведе един окончателен срок, до който могат да бъдат ползвани придобитите и натрупани, като неползвани, платени годишни отпуски за периода от време до 2010г. След тази дата те нямаше да могат да бъдат :

1. ползвани реално или;

2. обезщетени с обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение.

Конституционният съд на Република България определи тази правна норма като изцяло противоконституционна.

Основните мотиви, които Конституционният съд използва, за да аргументира решението си, са следните:

- чрез §3е от Преходните разпоредби на КТ се прави нова правна преценка на последиците от едно възникнало право при различна правна уредба т.е. нарушава се общ принцип – забраната за обратно действие на законите, което в случая води до отмяна на права;

- §3е не отменя правото на отпуск, той накърнява правото на ползване на платен годишен отпуск, придобит при уредба, която не предвижда давност за погасяване на правото на ползване. Затова е налице ограничаване на правото на ползване на платен годишен отпуск, който не е ползван до 1 януари 2010г. Достатъчно е, че е налице възможност, създадена от правното регулиране, в някои случаи да се блокира правото на ползване на платен годишен отпуск, за да се стигне фактически до отмяна на основно конституционно право;

- когато възникнало основно право на гражданите (в случая правото на отпуск) не може да породи правни последици, предвидени в правната уредба, действаща към момента на възникване, а с обратно действие на правна норма се предвидят неблагоприятни за носителя на правото последици, се нарушава правната сигурност и предвидимост. Те са задължителни елементи от съдържанието на правовата държава, гарантиращи правата на личността и свободното развитие на човека. Поради тези съображения е недопустимо с изменения в законодателството да се въвеждат неблагоприятни последици за работниците и служителите като резултат от твърдението, че обществените отношения са претърпели промяна;

- §3е противоречи на принципите на социалната държава, тъй като ограничава едно основно социално право – правото на упражняване на платения годишен отпуск, което право е тясно свързано с правото на труд по чл. 48, ал. 1 от Конституцията и чл. 16 от Конституцията предвиждащ, че „трудът се гарантира и защитава от закона”.

Решението на Конституционния съд за отмяна на §3е от Преходните разпоредби на КТ поставя редица интересни въпроси свързани с ползването на отпуските, които са натрупани преди и след влизането в сила на ЗИДКТ:



Първи въпрос - Ще важи ли 2 - годишният давностен срок по чл. 176, ал. 3 от КТ за ползването на отпуските натрупани в периода преди 2010 година?

Отговорът е отрицателен, а аргументите са в решението на Конституционния съд за обявяване на §3е за противоречащ на Конституцията.

Давностният срок по §3е от КТ бе отменен като противоконституционен, поради факта, че въвеждането му доведе до недопустими изменения в законодателството, чрез които възникнаха неблагоприятни правни последици за работника/служителя въз основа на аргумента, че обществените отношения са претърпели промяна. Дори и обществените отношения да са претърпели промяна е недопустимо на материални правни норми да се придава обратно действие, което в случая води до отмяна на права или най-малкото блокира правото за ползване на придобити права, като създава неопределеност и несигурност в правния мир. Поради тези причини хипотезата на §3е от КТ бе отменена като противоконституционна.

В същото време обаче давностният срок по §3е от КТ притежава същите правни характеристики като давностния срок по чл. 176, ал. 3 КТ. Няма как да бъде и различно, защото и в двата случая става дума за института на „давностния срок”, характерен за всички отрасли на правото. Разликата между двата давностни срока е в тяхната насоченост.

Първият (по §3е от КТ) е насочен към неползваните отпуски преди 2010г., а вторият (по чл. 176, ал. 3 от КТ) към неползваните отпуски за 2010 година и следващите. Тоест причината единият да бъде обявен за противоконституционен (§3е от КТ), а другият не (чл. 176, ал. 3 от КТ) е, че първият чрез нарушаване на забраната за обратно действие на законите накърнява правото на ползване на платен годишен отпуск, придобит при уредба, която не предвижда давност за погасяване на правото на ползване. В същото време чрез хипотезата на чл. 176, ал. 3 от КТ също се въвежда давностен срок, но той не нарушава принципа за обратно действие на законите, защото е насочен само към правото на ползване на отпуските, които са / ще бъдат придобити по новия режим.

Това означава, че ако за натрупаните отпуски до 2010г. започне да се прилага давностния срок по чл. 176, ал. 3 от КТ, то това също би нарушило забраната за обратно действие на законите и правната норма би страдала от същите пороци, поради наличието, на които §3е от КТ бе отменен като противоконституционен.

В полза на становището, че давностният срок по чл. 176, ал. 3 от КТ не бива да се прилага за неползваните отпуски до 2010г., съществува още един аргумент. Той се извежда от хипотезата на чл. 176, ал. 3 от КТ, съгласно която ”правото на работника или служителя на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, за която се полага този отпуск.” Това означава, че ако 2-годишният давностен срок се прилага и за неползваните отпуски натрупани преди 2010г., то работниците/служителите, които не са ползвали отпуски за 2007г. и предходните години, въобще няма да имат правото да ги използват поради простата причина, че са изтекли над „две години от края на годината, за която се полага този отпуск.” т.е. те вече са загубили правото на ползване на тези отпуски. При подобна ситуация хипотезата на давността по чл. 176, ал. 3 КТ веднага би се превърнала в противоконституционна.



Втори въпрос - Ще важи ли 2-годишният давностен срок по чл. 176, ал. 3 от КТ за отпуските, които са придобити през 2010 година, но преди влизането в сила на ЗИДКТ (периодът от 1 януари 2010г. до 30 юли 2010г.) ?

Съгласно българското законодателство минималният размер платен годишен отпуск, за всяка отработена година (чл. 155 КТ, респ. чл. 56, ал. 1 ЗДСл) плюс минималния размер допълнителен платен годишен отпуск (чл. 156 КТ, респ. чл. 56, ал. 3 ЗДСл) се придобиват от работника/служителя и съответно му се дължат съобразно отработеното от него време за календарната година. Ето защо, ако например даден работник/служител е работил/служил само 6 месеца през годината, той ще е придобил (ще има право), само на половината от минималния размер отпуск, т.е. 10 дни, а не пълният размер от 20 дни, съгласно чл. 155, ал. 4 КТ.

Това означава, че към момента на влизане на ЗИДКТ в сила (обн. 30.07.2010г.) работниците/служителите на практика вече са заработили и придобили над половината от полагаемия им се отпуск за 2010г. Ако трябва да бъдем точни това означава, че полагаемият се отпуск за първите 7 месеца от 2010г. (януари, февруари, март, април, май, юни и юли) е придобит по силата на стария ред. За всеки от тези месеци работникът/служителят е заработил по 1,67 дни платен отпуск, или общо за времето от януари до края на юли 2010г. - 12 дни платен годишен отпуск (7месеца х 1.67дена=11,69).

Този факт води до основателния извод, че аргументите сочещи, че за отпуска натрупан до 2010г. не трябва да се прилага 2-годишния давностен срок, важат с пълна сила и за отпуска заработен и придобит от началото на 2010г. до влизането на ЗИДКТ в сила (до 30 юли 2010г.). Тоест новият ред на ползване се разпростира само върху отпуските, които ще бъдат придобити като право след влизането на ЗИДКТ в сила (след 30 юли 2010г.). За останалите отпуски, които са придобити през 2010г., но преди влизането в сила на ЗИДКТ важи стария ред и върху тях няма да се разпростира 2-годишния давностен срок по чл. 176, ал. 3 от КТ.



Трети въпрос - По кой ред би следвало да бъде отложено ползването на отпуск за 2010г., който обаче е заработен преди влизането на ЗИДКТ в сила (обн. 30 юли 2010г.).

Разсъждавайки върху аргумента на Конституционния съд (на закона не може да се придава обратно действие) считаме, че отпуските придобити и заработени преди 30 юли 2010г. трябва да бъдат отлагани по реда, по който са възникнали т.е. по стария съществуващ ред. Тоест за тях не следва да се прилага чл.176, ал.1 и 2 КТ в новата им редакция.

Така например, ако по реда на чл. 176, ал. 1 КТ даден работодател иска да отложи някаква част от отпуска за 2010г.(ако все още не е ползван), то той ще може да отложи 10 от минимум 10 дни, а не 10 от минимум 20 дни (пълния размер на отпуска по чл.155, ал.4 КТ).

В това отношение е необходимо във всяко предприятие, фирма, учреждение и т.н. да бъде изчислено колко точно дни платен годишен отпуск по чл. 155 и 156 от КТ са заработени преди влизане в сила на ЗИДКТ (преди 30.07.2010г.). Въз основа на направените изчисления би било удачно да се направи списък с цел разграничаване на отпуските придобити по новия и по стария ред, за да се установи кой ред за ползване е необходимо да се прилага.

Що се отнася до § 8а от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния служител, който по текст и съдържание е идентичен с § 3е от Преходните разпоредби на КТ, важат същите аргументи за противоконституционност, поради противоречие с чл. 48, ал. 5, чл. 16, чл. 48, ал. 1, чл. 4 и абз. 5 от Преамбюла на Конституцията.

Във връзка с втори и трети въпроси би следвало да подчертаем, че като цяло е налице безспорна фактическа невъзможност новия ред за ползване на отпуска(чл.173КТ), реда за отлагане на отпуска(чл.176, ал.1 е 2 КТ), вкл. и давността по чл.176, ал.3 КТ да бъдат приложени спрямо годишната отпуска за 2010г., тъй като закона влиза в сила към началото на м.август, т.е. след като половината година вече е изминала.

Този факт и обстоятелството, че към момента на влизане в сила на закона, в разгара на лятото, почти повсеместно ползването на отпуските е в пълен ход, прави невъзможни за изпълнение за 2010г. действия свързани с подготовка на графици, изясняване възможности за отлагане и на какви части от отпуска и други подобни.

ІІІ. Чл.224, ал.1 от КТ и реципрочния чл.61, ал.2 от ЗДСл .

С измененията направени в Кодекса на труда чрез ДВ., бр. 58 от 30 юли 2010г., чл. 224 ал. 1 се измени по следния начин:

„(1) При прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност.“



Според чл. 61, ал. 2 ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение държавният служител имаше право „… на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 59, правото за който не е погасено по давност.”

След решението на КС както чл. 224, ал. 1 КТ, така и чл. 61, ал. 2 ЗДСл в частта им „..за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на…» (чл. 176 КТ, респ чл. 59 ЗДСл.) са обявени за противоконституционни и окончателната им редакция придобива следния вид:

1. Чл. 224 ал. 1КТ: „(1) При прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност.“

2. Чл. 61, ал. 2 ЗДСл „При прекратяване на служебното правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск правото за който не е погасено по давност.”

По този начин се внася окончателна яснота и по отношение правото на обезщетение за натрупаните до 2010г. отпуски, тогава когато трудовото/служебното правоотношение е прекратено, като категорично указва, че в тези случаи обезщетение ще се плаща за пълния размер на неползваните отпуски натрупани до 2010г. Това е така, защото както вече посочихме за тези отпуски въведената и в двата закона 2-годишна давност не се отнася. Тази давност има сила занапред, тоест за отпуските от средата на 2010г. насетне.





17.11.2010г.

Конфедерация на независимите синдикати в България

Департамент “Правна закрила на труда и законотворческа дейност”.